Събота, 11 Август 2012 09:54

Молитвата - незримото присъствие на божественото

Написана от
Молитвата е чувство за безгранично удовлетворение и благодарност. Ние сме в този прекрасен свят, с тези дървета и реки, планини и морета, слънце и звезди. И в тази безкрайна красота живеем, дишаме, пулсираме. Не сме заслужили това благо – всичко това е дар. И молитвата е сърдечната благодарност за дара на живота. Не сме си заработили такава радост, а тя ни обкръжава отвсякъде, но ние не я забелязваме и забравяме да благодарим.

 


http://www.jivoslovo.info публикува статията с разрешението на Йосиф Йоргов http://yosif.net


 

    Гледането на плуващите в лазурното небе облачета е радост. Да слушаш пеенето на птиците, ромонът на ручея е радост. Да усещаш докосването на ласкавия вятър и освежаващия дъжд е радост. Да вдишаш тишината на нощта и вдъхновението на разсъмването е радост. И всичко това ни е дадено просто така, срещу нищо, а ние дори не сме благодарни. Нима можем да почувстваме ценността на всички тези естествени радости, само след загубата им.
    Това изобщо не е свързано с въпроса за съществуването на Бог. Благодарността е нормалното състояние на битието. И в такъв случай молитвата е естественото състояние на живота. Много хора си мислят, че първоначално е нужна вярата в Бога и когато повярват ще могат да благодарят. Неговите Просветлени казват обратното – започнете да благодарите. Потопете се в благодарността и се надявайте на Бога, защото той се проявява само в измерението на благодарността. Само чрез благодарността можете да почувствате Бога, да изживеете присъствието Му. Благодарността е нашата чувствителност към Бога, а молитвата е израз на тази чувствителност.
    Молитвата не е ритуал или обряд. Ако тя се превърне в ритуал, то тя е безполезна. Ако се превърне в ритуал, няма да ни направи религиозни, а християни, мюсюлмани, будисти, но не и религиозни. Молитвата е нещо спонтанно, непрограмирано, неформално. Това е песен на сърцето, а не църковна технология. Когато някой ви кара да се молите и ви внушава, как трябва да го правите, то молитвата се превръща в дълг.
    И ние започваме да изпитваме малка вина, когато не сме си казали молитвата преди ядене, след сън или пък не чувстваме радостта от молитвата. Кръгът е порочен – не се молим и вината ни нараства. Опита да се избегне тази вина ни кара да я произвеждаме, а това не е молитва.
    Молитвата е начин на живот. Какво имам пред вид? Човекът на молитвата си остава в нея през цялото денонощие. Той спи в молитва, сънят му е вид молитва. Все едно е в ръцете на Бога – когато се събужда, той се събужда в него. И първото, което му идва след събуждането е благодарността – абсолютната благодарност. Той е Бог, той пее за Бог, той ходи в Бог, той диша Бога. всеки негов ден е непрекъсната молитва. Молитвата е фон на живота му, основата на битието му, плътта на съществуването му. Каквото и да прави, молитвата продължава. Молитвата не е качество, не е повторение на заучени фрази, не е декламиране или репетиция. Молитвата е незримото присъствие на Бога.
    Където и да се намира, каквато и работа да има, човекът на молитвата продължава да се покланя на Бога – молитвата и благодарността продължават. Понякога молитвата се проявява, друг път е в дълбините на сърцето. Молитвата е пътят на живота, това не е дълг, а молба, не е подчинение или принуждение, не е средство за притежаването или манипулацията чрез Бог. Молитвата и изискването са несъвместими. Можем да помолим, но не и да изискваме. Можем да поискаме, както детето иска от майка си. В това няма изискване – то е безпомощно и зависимо. То просто иска. Когато е гладно и плаче – това е молитва. Молитвата е детската безпомощност.
    Толкова сме малки, а Съществуването е толкова безгранично. Ние сме само малки вълни от безкрайния океан. Ние принадлежим на Съществуването и сме част от него. Същността му е изградена от нас и тази Същност иска ние да сме и да бъдем. По тази причина можем да искаме, но без капка изискване. Ако молбата ни е изпълнена, сме благодарни, ако не – пак сме благодарни. В това е съвършенството на молитвата. Защо човекът на молитвата е благодарен дори когато тя не е изпълнена? Той знае, че понякога искаме нещо неблагоприятно за себе си. Същността знае най-добре. Ако нещо ти е нужно, то ще се случи. Решението за изпълнението й принадлежи на Бог – той казва да или не. Изискването означава, че ние сме взели решението, а това значи, че искаме да манипулираме Бог, за да последва волята ни. Молбата означава – нека бъде твоята воля, макар и да е друго желанието ми, ще последвам твоята воля. Молитвата не е нещо, което правим, а нещо, което ставаме. Това е състояние на битието. Тя е опит за преобразуване, възраждане, ново виждане и ново битие. Молитвата няма нищо общо с думите, които се произнасят в религиозните храмове. Молитвата е диалог със Съществуването, настройване със всеобщото, съвпадане с хармонията на цялото.
    И молитвата е такова силно, велико преживяване, че съдържа в себе си противоположностите, тъй като това е и тишина и диалог. Но те само изглеждат противоположности. Чрез диалога ние общуваме, а в тишината сме просто в такова състояние, в което няма какво да се каже. А и какво може да се каже на Бога? Той предварително знае всичко. Можем да се преклоняваме, да благодарим, да празнуваме. И всичките ни поклонения, празници, размишления, благодарности са само начини за събеседване. Искаме да кажем нещо без думи, тъй като думите не достигат, а сърцето наистина иска да каже нещо без думи.
    И това е диалог, макар и беззвучен. Това е общуване на чувствата, сливане на съзнанията, тъй като усещаме любовта към съществуването и Любовта на Съществуването към себе си. Там няма аз и ти – те изчезват. Разтварят се като капка в океана. Така изчезваме и ние. И ако няма разделение между нас и Съществуването, то какъв диалог би могло да има? Затова и двете определения са верни – молитвата е диалог и тишина. Молитвата не трябва да се принизява до просто определение. Науката дава определения, религията ги разрушава. Попитайте учения, какво е водата и той ще ви отговори точно – Н2О. Толкова е просто! Не остава нищо освен Н2О, всичко е казано тъй като за науката това е обект. Него можеш да го анализираш. А молитвите са субективност. Те не са обект, който може да се анализира. Ние не можем да покажем на някой молитвата си, и ако някой ни каже, че молитвата ни не е искрена, ние не можем да докажем позицията си. Молитвата прилича повече на любовта, отколкото на водата. Макар че, когато сме потопени в дълбока любов и молитва, дори водата става любов и молитва.
    Когато молитвата възниква, това значи, че ние сме в молитвата, а не молитвата в нас. Молитвата е повече, отколкото сме ние. Ние просто се хармонизираме с безкрайността на молитвата, плуваме в океана на молитвата. Но хората искат да дават точни определения на всичко. Когато на нещо не трябва да се дава точно определение, то умът се опитва да го отхвърли. Такъв подход в живота е разрушил много ценности. Не може да се даде точно определение на Бог и умът веднага ще каже: „Следователно Бог не съществува”.
    Трудно е и да сме точни за любовта, и тогава умът казва: „Любовта е просто илюзия, фантазия, болест и нищо повече”, и какво ни остава – няма Бог, няма любов, няма красота, молитва, чудеса. Светът става пуст, осакатен, механичен. И всичко заради това, че безумния ни стремеж да сме точни към всичко, опустошава смисъла му. Как да дадем определение на музиката? С определението си ние ще я разрушим.
    И така едно от определенията на молитвата е диалог. Частта разговаря с цялото. Частта се обръща към цялото. Не възниква ли в нас желанието да поговорим с гората, да поздравим цветята? Нямаме ли нужда да поговорим със звездите? Нима сме загубили желанието да кажем нещо на Съществуването? А това е молитвата – диалогът. За молитвата трябва да сме мъжествени. Започнете да говорите със Съществуването, с природата, с Бог. Милиони хора продължават да живеят безцветен и скучен живот по една проста причина – те не се молят. Те не са способни да си говорят със Всичко Съществуващо. Те не са способни да излеят сърцето си. Защо психоанализата е толкова важна на днешно време? Защото хората са забравили, как да се молят.
    Свещеника е заменен с психоаналитика. Хората искат да ги чуят, да излеят сърцето си и отиват на психолози и психоаналитици, като им плащат за това. А това е безсмислено. Можете да правите същото докато седите в градинката си – дърветата са по-добри психоаналитици, тъй като могат дълго и внимателно да слушат. Излейте на природата сърцето си, и безпокойството и напрежението ще изчезнат.
    В миналото хората са били безгрижни и са живеели спокойно, защото са можели да се молят. Те са говорили с планините, реките, слънцето – всички тези знаци на Бога, неговите проявления – живи, трептящи, пулсиращи. Защо толкова рядко разговаряме със Слънцето, което е толкова грижливо, внимателно и могъщо? А Слънцето е най-добрият посредник с Бог, отколкото който и да е жрец или свещеник.
    Църквите са издигнати от хората, а природата е създадена от Бог. Всичко, създадено от хората е белязано с човешките проблеми, болести и слабости. Ако искаме да почувстваме Бог, то трябва да отидем до неговите създания, където стои авторския му подпис. В Храмовете, църквите и пагодите има прекалено голямо човешко желание за манипулиране, управление, насочване, толкова много политика и човешка глупост. Защо не се обръщаме към звездите, към земята, към цветята? Защо не разкриване сърцата си на тях? Човечеството се е лишило от диалога със Съществуването, с единния живот, с природата и е станало нещастно. Нека влезем в диалог с природата и някога чудото ще стане. Дърветата ще отговорят, океанските простори ще се отзоват. Нека природата почувства, че ние не сме безумни, не сме агресивни, че сме дошли с любов, че искаме да почувстваме Бог. А Творецът може да бъде почувстван само чрез Неговите творения – това е началото на великото пътешествие. Дори атеистът може да го осъществи – първоначално укрепва диалога си с природата, а след това бавно-бавно се придвижва в тишината на природата.
    Можете да седнете пред розата и да се движите в безпределната тишина – без думи, само пулсиращо безмълвие и потоци тишина. И чрез диалога ще узнаем Бога с неговите проявления в природата, а чрез безмълвието ще Го узнаем в непроявеното. Чрез диалога ще узнаем Бога като творение, чрез тишината ще Го узнаем като творец. 
    Но освен всичко друго, молитвата е призив. Призив към безпределното. Молитвата е велико очакване на вечността, тя е предчувствие за единение. Тя е жажда за божественост. И слънцето на Любовта Му ще слезе в дълбините на сърцето, за да го изпълни със светлина „Ела, о Господи, ела”.
    Молитвата е мост между въпроса и отговора, между търсещият и търсенето, между желанието и осъществяването му. И молитвата е родена от опита ни в любовта, в общуването с другите. Думите на молитвата израстват от любовта. Когато разговаряме с човек, който ни е безразличен, молитвата отсъства. Когато казваме нещо на този, когото обичаме, то думите са изпълнени с любовта и молитвената енергия.
    Молитвата възниква постепенно от опита в любовта. Когато проявяваме любовта си към друг, то възниква огромна радост. Любовта прокарва пътя към молитвата. Хората се молят, когато са влюбени. Погледнем ли в очите на влюбените, когато се гледат, те са свещени.
    Молитвата е опиянение. Молейки се човек пие с Бог. Невъзможно е да се определи с точност молитвата, но може да се узнае само от собствения опит. Как да обясним на непиещият влиянието на виното? Потапянето в молитвата е единствения начин да узнаем какво е тя. Нищо не може да се сравни с виното на молитвата, с опиянението от Божествената любов. Нека изпием чашата на молитвата сега. Да позволим на благодарността да се излее от сърцето ни, да сме в еуфорията на Божието присъствие точно сега. Да благодарим за всичко, което Съществуващото е направило за нас.
    Молитвата е преживяване на неизвестна, тайнствена сила.

 

Източник: Йосиф Йоргов http://yosif.net/articles.php?lng=bg&pg=3396

Превод: Анита от http://land-of-spirit.ru/blog/2011-04-08-1365


 

Последно променена в Вторник, 15 Януари 2013 19:46