Четвъртък, 06 Декември 2012 11:32

Вълшебната спирала - Божидара Мавродиева и Тереза Зиковска

Написана от
Анонс към дебютната книга на писателката Божидара Мавродиева съчетана с репродукциите на художничката Тереза Зиковска

На 21.12.12 г. от 18 ч. в Център "Живо Слово", гр. Варна, ул. "Христина Морфова" № 8 (карта) ще бъде представен интересния проект на писателката Божидара Мавродиева и художничката Тереза Зиковска. "Вълшебната спирала" е дебютната книга на младата писателка. (facebook група "Вълшебната спирала")


 

17.11.2012г.

Реших да пиша преди две години, но не го направих.

И днес, 21.11.2012г., след много мъки и страдания, радости и щастие, смях и сълзи, две години по-късно отново си спомням за листа с името ми, който се страхуваше да позволи на хората да го поемат и докоснат. Искаше му се да избяга в къщи. Да отлети при семейството си на Луната, при звездите. Да се почувства защитен и закрилян.

Но мисията му е да е тук и сега. Да предаде знанието и информацията, изписана по него.

Силни чувства, Тереза Зиковска

Да, сега разбирам. Аз съм отговорна за съдбата на листа. Избрала съм ролята му. Орисници са го орисали да преживее и придобие опитност. Аз съм избрала тази роля. Чувствам се щастлива да си спомням за листа издигнал се към осветения прозорец на таванското помещение. Като на забавен каданс усещането за щастие събужда и спомен за често повтарящия се сън от детските ми години.

Често се сещах за този сън през последните две години, но го избутвах от съзнанието си. Днес усещанията ми сякаш оживяха.

Беловлас спокоен старец ме отвежда до книгата с твърди, но овехтели корици с неопреден цвят. Лежи оставена и забравена на полуразрушената ограда на ъгъла на ”Братя Миладинови” и „Пирин”.

Старецът мълчеше и само с поглед ме насърчаваше да взема книгата в ръце. Не посмях нито веднъж в съня си да я докосна, да вдигна и да разлистя пожълтелите страници. Защо пожълтели? Не знам, така си ги представях и сякаш се страхувах да поема гласуваната ми отговорност.

Сънувах и се чувствах прекрасно - щастлива и спокойна с дядото в съня. Там съм. До оградата с изоставената от света книга.

Пепеляшка, Тереза Зиковска

И днес отново застанах редом със стареца на улицата, пред старата занемарена къща. Външна леко порутена стълба отвежда към второто ниво. Вратата в края на малката веранда е затворена, може би заключена. Тясна пътечка застлана с разрушени плочки води към стълбата, а край нея стърчат неоформени храсти чимшир и стръкчета здравец. Огромно дърво, отрупано с узрели райски ябълки се издига величествено в средата на сякаш малкия за него двор.

Закуска на тревата, Тереза Зиковска

 

Спокойствие и мир.

Безвремие.

Стоя точно до книгата и вече почти се опирам в полуразрушената каменна ограда. На крачка от мен е затворената дървена портичка, която чака да натисна старата дръжка и да прекрача в двора. Но аз стоя и не помръдвам. Душата ми се радва на късното есенно слънце. Само плътната сянка на дървото тайнствено крие къщата на Познанието.

Да. Сега разбирам. Това е Къщата на Познанието.

И знам, виждам, разбирам не с ума си, а със сърцето и душата си, че зад зацапаните прозорци на къщата лежи безкраен лабиринт големи рафтове с книги, подредени и чакащи да ги повдигна и разлистя.

Трябва да започна с книгата, лежаща на оградата. Защо не я взех преди години? Тогава също знаех и разбирах, че е за мен, но не я докоснах.

Вече знам защо.

Себеусещане, Тереза Зиковска

 

Трябвало е да се уча. Мноооого да се уча и да страдам. Да обичам и да мразя. Да се радвам и да плача. Да печеля и да губя. Да дарявам и да получавам. Да удрям и да ме удрят. Да преживея изпитанията и уроците на живота си, за да имам право и сили да отворя тази книга.

Готова ли съм вече за това? Дойде ли мига?

Спомням си за лястовиците, които кацаха в косата ми. Тогава се изплаших и си казах: „Ния, приземи се. Даже птиците те объркаха, приеха те за себеподобна.” И се приземих отново.

Но сега разбирам и чувам думите на лястовиците с душата си. Те ми казваха: 

„Отвори душата си, Ния. Виж ни, ние сме част от Вселената. И ти си част от нея. Всички сме едно цяло. Усети го и се радвай. Показвай и на другите това. Не се страхувай.”

Да,  чувам и разбирам лястовиците с Душата си. А Душата е в сърцето ми. Стои си точно там в средата на сърцето ми. В малка кухина между четирите сърдечни отделения.

Малка кухина, но в нея е цялата Вселена. Щом погледна в нея съм в безкрая. Виждам се част от цялото. Усещам безвремието на Вселената. Любовта на ................................ незная думата.

Да ето я и думата: Любовта на Любовта.

Всичко е любов усещам Любовта на Любовта.

Любовта минава през Голгота, Тереза Зиковска

 

И ето ме сега. Стоя дръзко и смело край ниската ограда. Сама съм. Старецът изчезна. Усещам само Любовта с душата си. А може би самият той е Любовта и всички ние сме Любов.

Улицата е тиха пуста и спокойна. Няма никой. Само аз.

Дърветата край тротоара спокойно стоят и наблюдават. Чакат. Чакат мен, чакат да се заровя в книгата пред мен. 

Покой и тишина. Опитвам се да чуя уличния шум. Автомобилни спирачки, човешка реч, крясъци на чайки, вятър в клоните на дърветата. Не. Няма. Пълна тишина.

И ето чух звука. Любов изпълва душата ми. Аз чувам как расте тревата.

Да. Истина е. Чувам го. Облива ме мир и покой. Любов и безкрайно щастие.

А книгата е там стои и чака. И сякаш цялата Вселена стои и чака да посегна и отворя книгата.

Бавно я повдигам и открехвам прашните корици. Разлиствам с нетърпение овехтелите страници. Но няма нищо.

Само празни листи с лекичко оръфани краища.

Каквa е тази книга?

Сърце, Тереза Зиковска

 

Отговорът влезе сам в съзнанието ми и изпълни цялото ми същество.  

Това е книгата на живота ми. Книгата на вашия живот. По листите и пише всеки, който се ражда, живее и умира. Всеки пише със своите мисли и чувства, действия и бездействия, любов и омраза, страдания и радости.

Налагам си да задържа погледа си на една от страниците. И ето виждам текста, виждам красивия калиграфски почерк, цялата страница е покрита с него. Всяка буква е красиво изрисувана. Заглеждам се и виждам, прочитам: „............” / „. . . . . . . .”. Очите ми изневеряват и сякаш мастилото се движи. Всяка дума, всяка буква, всеки щрих се сменя. Едно изчезва, за да се появи друго. И така безкрай. Вглеждам се. Текста се изписва, появява се, за да остане за миг или за цяла вечност, за да изчезне и да се изпише нещо ново, различно, променено.

Красив калиграфски почерк пише на странен и непознат език.

Зад текста се разкриват цели картини – цветни и красиви, сиви и мрачни, черни и страшни, шарени и смешни. И това безкрай. Една картина се скрива, за да се появи друга. И всички те са изпълнени с чувствата, емоциите, радостите, страховете, любовта, омразата, радостта, нещастието, смеха, плача на всички на Земята. Те са тези, които ги променят.

Всичко се движи и променя по страницата. Мени се постоянно и бързо на всяка секунда. Не. По-малко от секунда. Не. Текста и картините под него остават безкрайно дълго. Бавно започвам да разбирам, че това зависи от желанието ми да се спра и вгледам в текста, да го наблюдавам толкова дълго, колкото поискам.

Държа книгата с треперещи ръце. Разлиствам бавно и наблюдавам толкова дълго, колкото ми се иска, сменящите се букви/символи/картини/истории/страхове/радости. И всичко е в едно - минало/ настояще/бъдеще.

Кое-кое е. Не знам. Всичко е там изписано по листите. Появява се и изчезва. Еднакво, но различно. Все ново и ново.

Ще ми се да се огледам. Има ли някой на улицата до мен? Движат ли се хора? Играят ли деца? Какви са клоните на дърветата – оголени като през зимата, пожълтели като през есента или свежо зелени като през пролетта? Ще ми се да усетя полъха на вятъра – горещ и влажен ли е или е студен и сух? Ще ми се да погледна небето. Не успявам. Не успявам да отделя поглед от листите. Виждам в тях безкрайността, като хипноза на щастие и спокойствие. Облива ме лека тъга. Не. Това не е тъга, а меланхолия по изчезващото старо и щастие от появяващото се ново.

Изпитвам радост от безкрайна и преливаща любов. Всяка клетка от мен е безкрай от тази любов. Любов по спомена от изчезващото старо и любов на радост от пристигащото ново.

Анатомия на любовта, Тереза Зиковска

 

Опитвам да успея да разчета, да усетя и поема всеки щрих появяващ се сякаш за миг. Трудно ми е да избера  на коя страница да спра, за да се взра в безкрайността. Те всички са напълно еднакви и безкрайно различни. Всичко е начало и край.

Символите и картините се менят като в спирала. Спускам се с поглед по нея и е красиво и безкрайно. Все нова и нова информация. Радвам се. Щастлива съм и благодарна да плувам в тази информация.

Спирала, Тереза Зиковска

 

Спиралата се движи ту бързо, ту бавно. Имам силата да я спра. Имам силата да управлявам времето. Да стоя и наблюдавам толкова, колкото ми трябва. Да, разбирам го сега, виждам го, управлявам времето си в спиралата от информация. Мога да се спра и да чета, да чувствам, да разбирам, да се слея в безкрая. И после да се завъртя  нагоре или надолу, да  скоча напред или да се върна назад, за да си припомня и преживея.

Чета, разглеждам картините, чувам звуците, усещам информацията. Спиралата прелива в мен и аз в нея. Аз ли съм спиралата?

Не. Аз съм само малка част от нея, аз съм в спиралата и спиралата е в мен .................. Забавям скоростта и бавно спирам. Чета, виждам, чувствам и усещам - всеки щрих е безкрай ...

Поглед, Тереза Зиковска


Първото издание на книгата е под формата на ръкопис, на работна тетрадка - всичко е направено собственоръчно. По нея има оставени места за бележки и рисунки на читателя. Издадени са 111 ръкописа, като всеки е номериран от 1 до 111, с цветни репродукции.Текстът сам се разположи върху 111 страници, разпределен условно в 13 части и илюстриран с 13 репродукции.


Последно променена в Вторник, 01 Януари 2013 18:05
Божидара Мавродиева и Тереза Зиковска

На този свят няма нито щастие, нито нещастие, има само сравняване между едно състояние и друго. Нищо повече. Само който е изпитал безгранична злочестина, може да изпита безгранично щастие. Човек трябва да е пожелал да умре, за да разбере колко хубав е животът.

Последните от Божидара Мавродиева и Тереза Зиковска